Розмари Сигинс е родена на 8 декември 1972 г. По професия е механик. Женена е и има две деца. Тя е напълно необичайна жена. Интересува се от машини, двигатели, резервни части – поправя и конструира, в тази сфера е в стихията си. Едно от нейните хобита е да възстановява стария семеен mustang. Роуз е жена без крака – изглежда като половин жена, а всъщност има сърце и дух за няколко души. Движи се с ръцете си и със скейтборд.

Розмари е родена с тежко генетично заболяване: хипоплазия. Стъпалата й са били силно деформирани и безчувствени, краката й са били разположени в различни посоки. Тя можела да заплете крака, да се спъне, или да се изгори. Животът й бил невъзможен без чужда помощ. Когато е на две години, майка й решава да ампутират краката на момичето. Така Роуз става половин момиче, но започва сравнително нормален живот.

„Родителите ми вземат правилното решение – не мога да си представя живота си в инвалидна количка. Има своите плюсове и минуси. Ако оставите краката ми и ме сложите в инвалидната количка - не бих могла да се развивам нормално. Да, така, с ампутирани крака съм момиче-изрод... Но се радвам, че са ми махнали краката, те са били непоправимо увредени. Родителите ми наистина ме подкрепяха и ме научиха да бъда силна и уверена. Всъщност аз работя с ръцете си по-лесно – и ги използвам и за крака. Почти успявам да заменя липсата".

Роуз и нейният брат с изоставащо развитие израстват в Колорадо. Нейната страст са автомобили, двигатели, отвертки и гаечни ключове. "Хората често ме питат - не искам ли бъда нормална? Но аз не знам как иначе! Това е нормалното за мен. "

В училището се опитали да я принудят да ходи с изкуствени крака, припомня си тя. "Училището - това е кошмар. Всички се опитват да те вместят в един стандарт и външен вид, и ме принудиха да ходя на грозни фалшиви крака. В 9-и клас търпението ми свърши и аз реших да бъда себе си. Пристигнах на скейтборд на училище, качих се на един стол, всички ученици бяха втренчени в мен. Бях ужасно горда, че съм се осмелила да направя това. Тогава учителката дойде и попита:

Роуз разбира, че е бременна. Обясняват й, че никоя жена с нейното заболяване не е раждала. И тя ще трябва да се превърне в пионер, или да умре. "Ние винаги сме искали деца. Но ме беше страх да отида на лекар, страхувах се от лекарската забрана да поемам рискове. А майка ми, която е много религиозна, винаги казваше: "Ако Бог иска – той може да даде дете и да го опази!".

Лекарите се страхували да поемат случая на Роуз за свой и много от тях се стараели да я уговорят да направи аборт. Не било ясно дали детето, което чакала, ще се роди здраво или с малформации. Роуз решила да поговори за това с мъжа си. Той й казал:

– Какво може да бъде най-зле? Ако детето няма ръце, крака, или ако не може да мисли само, ти ще прекъснеш ли бременността?
– Не! Това е жив човек, той расте вътре в мен. Детето е част от мен. Ако Бог е пожелал да родя този малък човек, така и ще направя. Ще направя всичко, което зависи от мен.

Сега Роуз дори се учудва на така поставения въпрос: „Помислете, ако моята майка е имала проблеми с краката и й бяха казали – твоята дъщеря също ще има проблеми с краката, прекратете бременността... И мен днес нямаше да ме има".

Дълго лекарите общували с Роуз сякаш е от друга планета. Всички имали реакцията: „Вижте, и сега е ненормална, само бременност й липсва...". Единственият лекар, който се съгласил да наблюдава състоянието и бременността на Роуз, е доктор Волфсън. „Тази двойка и особено майката се е решила на бременност и жената принася в жертва своя живот, защото никой не знае какво би станало. Със сигурност не ми е известно някой да е правил нещо подобно като Роуз. Казах от самото начало, че тя може да умре", споделя лекарят.

Детето се ражда здраво. Роуз разказва: „Един ден, докато ми правиха ехографски преглед, лекарят ми изброи всички части от тялото на детето, които успява да различи. В един момент той произнесе думата „бедрена кост". Попитах дали краката на детето са нормални и лекарят каза, че всъщност бебето рита, и всички останали части от тялото му също са си на мястото! Бях толкова впечатлена от това – моето бебе е нормално! Предварително се подготвях да приема всяко дете на Бога – здраво или не".

След голямата радост семейството е застигнато от скръб. Когато Люк е още на две години, майката на Роуз била диагностицирана с рак в последен стадий. На нейните рамене се крепяло цялото семейство на Роуз – баща й бил с болестта на Алцхаймер, а брат й с тежко умствено разстройство. Майка й ръководела стопанството, поддържала всички. Нейната смърт била колосален удар. Роуз се премества в дома на семейството си след смъртта й. Сега тя се грижи за четиримата мъже – баща, съпруг, син и брат с психически увреждания. "Много хора питат - как да направя това или онова? Просто го направи! Мама вярваше, че Бог й е отредил тази сложна житейска задача – тя се бореше смело и приемаше изпитанията с открито лице. Винаги гледаше нагоре и благодареше. Имах нейния пример и си казвах - сега не мога да се откажа да продължа нейната работа. "

"Хората с увреждания често чувстват, че животът просто е нещо, което трябва да се приеме и изживее. И аз израснах с усещането, че никой не ти дължи нищо. Това е всичко, което имаш – така че смело! Ставай! Направи го! Потърси сила! Не сядай, не плачи, изобщо не потъвай в мисли колко е ужасно всичко. Да, дори когато изглежда непоносимо, помни, че има по-дълбок смисъл, засега не го виждаш, но има време... Бъди радостен! Спри да търсиш само отрицателното. Това са нещата, които съм опитала лично и така се справям.".

Когато Роуз се премества в бащиния си дом, Джим – нейният брат, не може да се примири с това завръщане. Неговото заболяване подхранва натрапчивата мисъл, че присъствието на нейното семейство го застрашава и ще го лиши от социалните помощи, които получава. Разбира се, не е така... Джим обаче напуска къщата и полицията го търси дълго. След като го намират, се налага възстановителна терапия в клиника. И малко след това, Роуз разбира, че очаква второто си дете...

"Втората ми бременност беше изключително трудна. Почти непрекъсната болка, кървене, затруднено дишане, сякаш цялото ми тяло се съпротивляваше... Прекарах няколко месеца на легло. Всичко около къщата трябваше да върши мъжа ми. Молех Бога: „Не искам да отхапя твърде голямо парче, Боже мой, прати ми отговор дали не тръгнах да нося повече, отколкото мога да понеса, помогни ми!" В същото време знаех, че щом съм стигнала до този етап, трябва да приема създалата се ситуация. Молитвата ми беше чута."

Когато на 11 януари 2006 г. се появява Сесилия, първоначално не диша. Роуз се опитва да й помогне в първите секунди инстинктивно, по различни начини, и след няколко опита малката най-сетне поема дъх. След като спасяват детето, лекарите започват да се грижат за майката. Отстраняват жлъчката и възпаления й апендикс. „Бях щастлива да чуя, че не съм боледувала от самата бременност и от проблеми при детето, а заради моите собствени органи! Изписаха ни и започна трудно време. Всичко ме болеше, движех се много трудно, все повече ме надвиваше депресията. Лежах безпомощна и дори не можех да взема малката, за да я нахраня – струваше ми се, че ще се разпадна на парчета".

„Ставай!"

„Тогава сънувах мама. Тя беше много недоволна, че нищо не правя и така излишно се пазя: „Не те възпитавах така! Стани от леглото, започни да живееш и да изпълняваш своите задължения!". Младата жена се сепва и започва да се бори. Започва да се грижи за дъщеря си, да я храни и разхожда. „Бях много близо до смъртта. Опасността още не е отминала. Отново трябваше да избирам между смъртта и детето – и нямах право да се съмнявам!"

Година след това Роуз погребва баща си. „Трябваше да продължа живота от този момент, в който изглеждаше, че той свършва. Животът с бащиното семейство беше зад гърба ми. Пред мен стоеше въпросът – каква трябва да бъда сега, когато съвсем пораснах и детският период приключи завинаги".

Малките приятели

Роуз се съсредоточава над живота на своите деца. Притеснява се, че връстниците им могат да се надсмиват заради нейната болест. „Децата понякога са жестоки". Тя започва да се запознава с техните приятели и да им разказва как е живяла и какво й се е случило. Обяснявала им надълго как ходи и защо е напълно обикновена и нормална майка. (Ако някой може да си представи как възрастна жена води успешно зрели беседи с петгодишни хлапета на толкова сериозни теми...). Роуз е свикнала с постоянното внимание и изумление. Тя може да разчупва ледовете. Признава, че не й е лесно винаги да бъде силна и да изслушва търпеливо всички въпроси, да изтърпи любопитството и незрелите реакции.

Нейните ръце отслабват постепенно. „Ръцете не са приспособени за ходене. С възрастта ми е все по-трудно да ходя на ръце. Ставите се натоварват извънредно". Все пак Роуз става всяка сутрин, за да благодари на Бога и да продължи да живее.

Защо ли сме решили, че знаем какво е красотата? Кой знае защо много хора мислят, че красотата е 90-60-90 и вярваме в това. Колко красота има вътре в нас! Как можем да станем красиви отвътре? Такива, че другите да намират смисъл да живеят, когато ви срещнат... Роуз съумя да направи всички, до които се докосва, красиви и силни. Има и други като нея... I www.pravmir.ru

(По материали на предаването Extraordinary People (2005, UK) и страницата на Роуз Сигинс във фейсбук)

Превод: Дария Захариева