Отчуждението в днешния свят

есе и сенчестите страни на своята свобода отчуждението от себеподобните. Но за алиенацията между хората има и други причини глобализирането на света, колкото и парадаксално да е, дори огромното развитие на комуникационните технологии, призвани именно да улесняват общуването на човек с човека. Използвайки мощните средства за масова комуникация, черпейки информация от телевизора, чатейки по интернет, ние забравяме, че има един много по-естествен, древен, пригоден за човешката природа начин на общуване живата, непосредствена и богата човешка реч.

Отчуждението е и болест, и симптом за още по-тежки недъзи на днешното ни общество. Преди всичко то е емблематично за едно болестно състояние, при което тържествува егоизма така, както никога досега. Ние сме не толкова общество на индивиди, колкото на егоисти. А и тази прословута индивидуалност, тези прословути, прокламирани до монотонност свещени крави на съвременния свят правата на личността сигурни ли сме, че осигуряват реализирането именно на уникалното в човешката природа? Не се ли крие зад видимото многообразие на идеи, форми, моди, политически платформи и т.н. един удобен за манипулиране конгломерат от повърхностни, консуматорски настроени хора? И при това състояние на нещата как е възможно да се допусне, че една подобна култура на егоистичните, меркантилни, двуизмерни ценности ще може да избяга и от алиенацията?

Отчуждението е усещано болезнено от най-чувствителните и добри представители на човечеството, неговите творчески личности. И у нас, нашият поет, с особено изострени сетива за липсващия идеал Димчо Дебелянов, пише по този повод:

Където всички са един

и всеки все пак сам.

Яворов също възприема крайно болезнено тази стена между хората, въздигайки я в ранг на метафизична предопределеност. Той говори за ледена стена и тази ужасяваща преграда е действително факт, в чиято съдбовна реалност можем да се убедим и от нашия собствен днешен живот.

Впрочем може би не е много коректно да вменяваме този изключително тежък порок само на съвременното общество. Та нали още римляните са извели като житейска максима: Хомо хомини лупус ест /Човек за човека е вълк/. А какво друго представляват светлите копнежи на човечеството, неговите нравствени, религиозни и социални идеали, ако не стремеж към компенсиране на толкова липсващото му единение и братство. Във всеки случай имало е и периоди, в които отчуждението съвсем не е било в толкова уродливи форми. Достатъчно е да споменем патриархалното общество, така носталгично и поетично възпято у нас не само от писатели като Вазов, Елин Пелин, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, но и от сериозни учени социолози като Иван Хаджийски. Едно общество на братската взаимопомощ, на общо владение, на дълги-предълги трапези и на много деца. Не е възможно то вече да бъде възродено, но е възможно поне частица от неговия дух да бъде съхранена, за да облагородява и одухотворява егоистичния дух на съвременния човек, да го стопля със своята съкровена топлина и да му покаже че може, по-иначе може.

Човек се ражда сам и сам умира. Това е толкова вярно, че е излишно да бъде припомняно. Но по-важното е тази безспорна истина да не се превръща в някаква философска обосновка на отчуждението. Защото между рождението и смъртта се простира животът. И човек е обречен да го изживее не сам, а с другите.