За щастливия живот 27 Май 2008 / 13:36  |  Автор: philosophy  |   | Категория: Наука  | Рубрики: Философски опити          Десислава Костадинова 

       Сенека е между най-ярките и спорни фигури на моралисти, надскочили водовъртежа на епохата си, превърнали се във връзка между времената. Неговите философски размишления често изглеждат като сентенции, някои от тях имат съдбата на летящи фрази, проникващи във всекидневието на културата и подхранващи моралистиката, есеистиката, публицистиката, литературата през вековете. 

        Във времена, когато етиците вече не са така малко, но великите моралисти все още не достигат, ще се намери място и за моралиста Сенека. Защото за разлика от етика, който се занимава главно с познанието на морала като обективен факт и отразява този факт в трудни за възприятията на ежедневното съзнание теоретични конструкции, с начина си на живот моралистът се превръща в образец и морален вожд. Той заклеймява недъзите, бичува пороците на обществото, изглежда като сгъстена нравствена реакция срещу злото, като морална надежда за движение към по-добро. Не теоретичното системотворчество, не скучното и дидактично предлагане на норми, а афористичният и страстен отговор на всекидневните въпроси какво да се прави и как да се живее – това е неговата сила. 

        Този отговор завладява не само с формата си, но и с тежестта на общочовешките си елементи. Моралът регулира елементарни междуличностни отношения и затова концентрира в себе си значимо общочовешко съдържание, повече отколкото това е възможно в правото, политиката или религията. Затова поколение след поколение, при коренно променящи се исторически обстоятелства, като си поставя въпросите – как да устои на злото, как да уцелее в най-тежките условия, как да се пребори със страха от смъртта, с несполуките в личния си живот, с болестите и страданието, човек преоткрива блясъка на моралистиката, може да преживява афористичните й наставления като отнасящи се и за него, за нещата край него. 

        Луций Аней Сенека, наричан често Сенека Младши или Сенека Философа, е философ, политически деец, писател и един от най-богатите римляни. Ражда се между 4 и 5г. пр. н. е. в Кордова, Испания, и се самоубива на около седемдесетгодишна възраст през 65г. на н. е. в Рим. Баща му, Сенека Старши, принадлежи към съсловието на римските конници и е известен ритор, останал в историята на литературата под името Сенека-ритора. Той дава първоначално образование на своя син, продължено след това при различни учители и превърнало го в един от най-образованите хора на своето време. Философия изучава при стоика Атал, питагорееца Сотион, еклектика Фабиан Папирий и киника Деметрий. За всички тях след това Сенека се отзовава с възторг, а техните идеи, макар и в различна степен, му оказват съответно въздействие. Отначало се увлича по питагорейството и дори под негово влияние става ветерианец, но в крайна сметка най-силно влияние върху него има стоицизмът. 

        Философската популярност на Сенека се заражда под знака на принадлежността му към античния стоицизъм – последната велика система на античната философия. От своето възникване през IIIв. пр. н. е. през повече от половинхилядолетното си съществуване тя изминава различни етапи, свързани с кризата на стария свят, за да се разтвори накрая в неоплатонизма и бъде заметена заедно с него от християнството. 

        Стоицизмът носи със себе си една нова духовна атмосфера, променени обществени възприятия. В неочаквано разрасналите се граници на света на човека от елинистичната епоха, в ускоряващия се ход на разнородни събития отделната личност изведнъж се смалява. Загубил стабилността на своя външен свят, човекът получава от стоиците предложение да търси спокойствие в своя вътрешен свят. Този свят на духа също има одисеи и препядствия, но в него могат да се запазят и разсеят значими ценности. Когато всичко наоколо се руши, той може да блесне със своето величие, да надрасне кризите и преломите. С това стоицизмът поставя фундаментални човешки въпроси и амбицията те да бъдат задавани и решавани притежава достатъчно дълговечен общокултурен патос. 

         Като прехвърля центъра на философското внимание към учението за нравствеността, стоицизмът извежда основните нормативни препядствия за това как трябва да се живее от най-общи натурфилософски съображения. Както и при Демокрит, киренайците, киниците, епикурейците, цел на философията е щастието, което се схваща като живот в съответствие с природните изисквания. А доколкото в основата на природата стои “логосът” – разумът, разлят във всичко съществуващо и проявяващ се при човека като разум в собствения смисъл на думата, да се живее според природата означава да се живее според разума. Така нравствеността се превръща в широка област, която включва в себе си всички регулатори на човешкото поведение. И политиката, и правото, и различните технологични норми в човешкия живот са разтворени в морала. Затова стоическата етика се занимава не просто с доброто и злото, но и с въпросите на разума и чувствеността, страстите и апатията, насладата и страданието, отношението към държавата, телесната хигиена, здравето и много други неща. Тя е ръководство на човека във всички области на неговия живот. 

         Самият Сенека има славата на добър оратор и това неизбежно се отразява върху прийомите на неговото философстване. Стилът на философско мислене е стил на пропагандно въздействие, в което особено място заемат формата на фразата, увлекателността, примерите от живота, емоционалния патос, високата оценъчна натовареност на словото, честите асоциативни връзки, приятелската интимност на изказа, метафорите и сравненията. Любим похват, чрез който Сенека утвърждава много от тезите си, са историческите примери. Шеговитият намек, хуморът, анекдотът са оръжие за разпространение на етически идеи. Най-известното от всички негови съчинения – “Нравствени писма до Луцилий” – дължи своята популярност и на това, че философът води своя разказ не като скучен ритор или дистанциран от хората проповедник, а като обикновен и слаб човек, оплакващ се от своето здраве, разказващ за своите проблеми и в същото време постепенно тласкащ целия разговор в една посока – убеждението на Луцилий в основните идеи на стоицизма. Този тон, в които емоционалното увещание често взема външно връх над аргументацията, се чувства и в “За гнева”, “За непоколебимостта на мъдрия”, “За краткостта на живота”, “За спокойствието на душата”, “За щастливия живот”, “Утешение към Марция”, “Утещение към Хевлия”. В тях философията изглежда не като система от теоретични възгледи, а като път за достигане на нравствения идеал и щастие. Тя е едновременно и нравственост, и политика, в нея прехвърчат искри на злободневието, лични симпатии и антипатии, противоречивите посоки на временни настроения. Зад външната несвързаност на мозайката от писма, разговори, разсъждения в крайна сметка обаче се крие една цялостна концепция. Наистина основните принципи на тази концепция не са застинали и строго непротиворечиви. Завършените и готови догматични решения винаги са били практически трудно приложими. В този смисъл стоицизмът на Сенека е едно отворено учение, в което принципът винаги може да бъде допълнен и коригиран, за да стане удовлетворителен отговор на нова житейска ситуация. 

          Преследването и достигането на висшето благо като живот съобразно природата, в съгласие с природата, носи действителното щастие на човека – това е извод, който непосредствено произтича от разбирането на Сенека за най-важното в човешкия живот. В природата обаче има много пътеки, които водят към различни пътища и човек може да сбърка пътя за щастието и да тръгне по грешния и колкото повече бърза да го стигне, толкова повече се отдалечава от него. А тръгне ли в противоположна посока, от скоростта отдалечаването расте още по-бързо. Затова Сенека смята, че трябва да се определи към какво човек се стреми и след това да се огледа за най-краткия път до поставената цел. Но ако човек следва нестройните крясъци и викове, ако следва стадото овце пред него, животът му ще мине като кратък миг сред литания, дори ако ден и нощ заляга за доброто на духа си. Затова Сенека смята, че човек трябва да привлече съветник, някой опитен познавач на целта, към която се е запътил. Това е първата задача, която човек трябва си постави, ако иска да живее щастливо. Най-големи беди човек си навлича когато се води от общоразпространеното мнения, преценявайки като най-добро възприетото от мнозинството и взема примера от повечето хора, които живеят не в съгласие с разума, а по чужд образец. Така че никой не греши само в собствена вреда, а се превръща в причинител и виновник за грешката на друг. За Сенека причината за гибелта на хората е придържането към примера на другите и ако човек успее да се откъсне от масата, ще се спаси. Но както в Народното събрание срещу разумността се възправя тълпата в защита на собствените си пороци. Ала ако човек иска да върви напред към поставената цел не трябва да прави това, което се прави най-често и което се одобрява от простолюдието, а това, което е най-добре да направи, за да се превърне в притежател на вечното блаженство. За Сенека не очите са тези, с които може да разграничи истината от измамата: духът е този, който разкрива доброто в душата. Тук не се търси нещо, което е добро само на вид, но и, което е по-важното, е здраво, устойчиво и вътрешно красиво – то трябва да се покаже на бял свят, към него човек трябва да протегне ръка. 

         Сенека не оспорва възприетия от всички стоици принцип за съгласие с природата. “Да не се отклоняваш от нея и да се съобразяваш с нейните закони и пример – това е мъдростта. Следователно щастливият живот е в хармония с природата, а това е възможно само ако духът е здрав и ни за миг не губи своето здраве, ако освен това е храбър и енергичен, с отлична издръжливост, ако се съобразява с условията, ако се грижи за тялото си и всичко свързано с него, но без да изпада в страхове, ако с внимание се отнася и към всички други удобства в живота, но не ги гледа с възхищение, ако е способен да използва даровете на Фортуна, не да им робува.” Когато се премахне причинителя на възбудата или страха, настъпва безкрайно спокойствие, свобода, понеже на мястото на удоволствието и на всичко, което е дребно, преходно или вредно, поради безнравствеността си, се поражда необхватна радост. По този начин “душата се изпълва с мир, хармония и спокойно величие: че всяка свирепост е рожба на слабостта.” 

          Определението за благо може да има още много варианти, т. е. същият смисъл да се предаде с други думи. Така например както една войска може да се разгърне нашироко или да се стегне в плътна редица, при което силата й остава една и съща, едно и също остава решението й да устоява каузата, така и определението за висшето благо може в един случай да се разтегли и разшири, а в друг да се сбие и ограничи. Като вървим в този ред на мисли щастливият живот може да се определи като свобода, бодрост, неустрашимост и устойчивост на духа. Той се намира извън обсега на страха, извън обсега на страстта и за него единственото добро е нравствеността, а единственото зло – безнравствеността. Следователно, щом като духът има такива основи, то от това не може да не последва непрекъснато добро настроение, дълбоко задоволство или не може да не се чувства щастлив от своята собственост. Така че изводът тук е, че когато човек се освободи от властта на желанията, той ще се освободи и от болката и това непременно ще го повдигне по-високо и ще го приближи към познанието на истината, което ще радва човека не като благо, а като рожба на собственото му благо. Щастлив е онзи човек, който не изпитва желания и страхове, благодарение на разума си. “...камъкът и животното също не чувстват нито страх, нито скръб, но никой не би ги нарекъл щастливи, понеже те не разбират щастието си”. За Сенека към камъкът и животните трябва да се поставят и хората, които страдат от природна тъпота и непознаване на собствената си същност. “Между едните и другите няма никаква разлика”. Разумът е решаващ тук. Няма ли разум, човек тръгва по крив път и вреди сам на себе си, а който не може да стигне до истината, не може да бъде щастлив. И обратното, когато човек достигне истината “умът му се пречиства и освобождава от всякакви беди”. В този случай човек живее съобразно природата, а дали човек, който има частица природна същност ще предпочете да се занимава с тялото си и да зареже духа си? Най-вероятно не, но човек който няма нищо природно в душата си, той ще се отдаде на разгула и удоволствията, ще лежи и ще тлъстее и няма да разбере никога какво е щастие, понеже щастливите хора винаги ще предпочетът доброто пред злото. Един човек е щастлив, когато разумът му е здрав, а здрав разум носи всеки, който се стреми към полезното, а не към вредното. “Следователно щастлив е човекът, способен на правилна преценка, щастлив е човекът, който е доволен от настоящето независимо какво е то, който дружелюбно гледа на всичко свое, щастлив е човекът, който приема участта си при всяко положение.” 

        “И ония, които определят частите от кръста надолу за център на висшето благо, разбират колко грозно място са му определили и затова заявяват, че удоволствието не може да се отдели от добродетелта, и твърдят, че който живее нравствено, живее и приятно” и обратното. Сенека обаче се възмущава от този извод и смята, че ако двете са свързани няма да могат да се видят неща, които са приятни и в същото време безнравствени; смята също, че удоволствието присъства в наи-неморалния живот, а добродетелта не допуска порочността. Затова Сенека смята, че нещастието идва не от липсата, а от наличието на удоволствия и се възмущава от преценката на хората, че удоволствието и добродетелта вървят ръка за ръка. А всъщност те са напълно противоположни. Докато добродетелта е нещо издигнато, царствено и възвишено, то удоволствието е долно, робско и безсилно. Докато добродетелта се среща в храма, на форума, в курията, цяла в прах, със загрубели ръце, то удовоствието се прокрадва и гуши по тъмните места, около къпалните и в кръчмите. Докато висшето благо е безсмъртно, “не носи ни пресита, ни разочарование”, то удоволствието е ограничено, несигурно, “гасне в момента, когато най-много радва”. 

           Но има ли обяснение факта, че удоволствието е присъщо и на добрите, и на лошите хора? Наслада изпитва не само пропадналият тип от позора си, а и почтеният човек от прекрасните си дела. Отговора дават старите фиолософи, според които удоволствието не бива да е висша цел, а точно обратното, то трябва да следва нравствеността, да бъде “не водач, а спътник на моралното и правилно насоченото желание. Вожд трябва да ни бъде природата: нея съблюдава разумът, до нея се допитва.” Това означава, че човек ако иска да живее добре, трябва да живее съобразно природата. Това пък означава, че ако човек се грижи за естествените си импулси и физическите си качества като за нещо временно, не им робува и не се оставя във властта на чужда същност, “само тогава ще бъдат полезни за душата”. Човек, според Сенека, трябва да бъде неподкупен и непобедим за външния свят, трябва да насочи поглед към себе си, на себе си да се уповава “и да бъде подготвен както за доброто, тъй за лошото”, той сам трябва да напътства накъде да върви живота му, вярата му да е в съчетание със знанието, “знанието с постоянство; да не се отметва от веднъж взетото решение, в наредбите му да няма поправки”. С други думи, ако човек спазва всичко това, той ще бъде “хармоничен и подреден, приветлив и благороден във всяко действие”. Разумът, който трябва да бъде водещ, оставя сетивните усещания да насочват човека към външния свят. По този начин той ще начене и след това отново ще се върне към себе си. Така например и Бог и всеобхватната вселена се насочват към външни за тях неща, но за да се върнат след това изцяло към себе си. По този начин се изгражда цялостна система, вътрешно непротиворечива мощ и сигурност на разума и “когато той се самоустрои, когато хармонизира отделните си части и, тъй да се каже, влезе в съзвучие със себе си, постига върховното благо”. Тогава човек свършва всяко нещо по собствена воля, нищо неочаквано не го сполетява, всяко негово начинание свършва добре, лесно и без всякакви увъртания, понеже, ако ги има това ще бъде знак за вътрешна борба и непостоянство. “Затова смело може да се каже, че върховното благо – това е душевната хармония”. Когато има единство, има и високи нравствени добродетели и обратно – има ли конфликти, има и пороци. 

         Някой ще каже, че човек може да се стреми към добродетелта, понеже очаква някакво удоволствие. А дали е така? Сенека смята, че “дори ако добродетелта създава удоволствие, не това е причината да се стремим към нея: понеже удоволствието не е единствен, а допълнителен нейн разултат”. Удоволствието не е възнаграждение или първоизточник на добродетелта, то е само прибавка към нея. Човек го приема не защото му се наслаждава, а му се наслаждава, при условие, че го приема. Едно висше благо се състои в разумността на преценката и в най-високото равнище на духа: когато един човек е преизпълнил руслото си, оградил се е със собствени предели, това върховно благо достига завършен вид и няма нужда от нищо друго: ”извън цялото, както и отвъд края, нищо не съществува”. 

         За Сенека приятния живот е възможен само в съчетание с добродетелта. За него, който не живее почтено, не може да живее и приятно, ”а това не могат да изпитат безсловесните животни, както и ония, за които храната е измерение на благото”. Порочността тъне в най-разнообразни наслади и забавления: арогантност, самомнение, надуто самоизтъкване над другите, сляп неразумен егоизъм, разпусната екстравагантност, екзалтация за най-дребни детинщини, заядливост, надменност, за която е присъщо обидата, мързелът и разкапването на занемарилия се дух. За разлика от порочността, която създава тези пороци, добродетелта точно обратното – тя ги разгонва и събужда съзнанието: “преди да приеме някое удоволствие, тя го подлага на проверка; дори и след проверка не го цени особено високо; а и когато го приеме, приятно й не да му се наслаждава, а да го контролира. И понеже контролът намалява удоволствията, следователно той накърнява вашето върховно благо. На удоволствието ти се отдаваш, аз го ограничавам; на удоволствието ти се наслаждаваш, аз го използвам; ти го смяташ за висше благо, аз дори за благо не го смятам; заради удоволствието ти правиш всичко, аз нищо”. 

         Думите на Сенека: “заради удоволствието нищо не правя” той отнася към мъдреца, на когото единствено разрешава удоволствията. За Сенека мъдрец е този 4овек, над когото никой няма власт, най-малко удоволствието. За него единственото нещо, което съществува е добродетелта и тя е тази, която го напътства в живота, а тези хора, които смятат, че удоволствието е водещо , които са отрупани с всички дарове на съдбата, те са нещастни и нямат път напред. Тези хора са глупави, заплашвани са от разочарование, ще да изпитват големи удоволствия; за тях притесненията и правилното мислене са им еднакво чужди; ”с тях се случва нещо обикновено за повечето хора – лудостта им се проявява във веселост, чрез смях изливат гнева си. А удоволствията на мъдрия са точно противоположни: те протичат уталожено, умерено, едва ли не мудно, овладени са и едва забележими, понеже са дошли неканени; а дори да са дошли по собствена инициатива, то оня, който ги усеща, не ги приема нито с почит, нито с радост; мъдрият човек ги смесва с другите си житейски занимания и ги поставя като моменти на шега и забава сред сериозните задължения”. 

          Порочните хора мислят, че като живеят приятно, живеят и добродетелно. Те се осланят на този принцип, заради Епикуровото учение за удоволствието, но те незнаят, че го разбират неправилно. По този начин “загубват единственото останало им добро в цялото си злочестие – срама от греха; започват да хвалят всичко, от което по-рано са се червили, порокът става тяхна гордост”. 

          Докато порочните хора мислят Епикуровото учение за тяхно прикритие на страстите им, то това учение не е изобщо такова. То е правилно и свято, дори безрадостно, понеже Епикур свежда удоволствието до малки и слаби усещания и го обвързва със същите закони, с които Сенека обвързва добродетелта: “нарежда му да се подчинява на природата, а това, което е достатъчно за природата, е малко за разпуснатостта. Но хората, които не знаят дълбоките тайни на учението на Епикур си въобразяват, че пороците им напълно отговарят на него и си позволяват да разгулничат “не потайно, но с открито чело”. “Който е тръгнал към добродетелта, дава доказателство за благородството на природата си, който се влече подир удоволствието, изглежда безсилен, инертен, лишен от мъжество, на път да пропадне напълно, освен ако не се намери човек, който да му покаже разликата между отделните удоволствия и да го научи кои не излизат вън от пределите на естествените желания и кои повличат стремглаво надолу, безкрайни са и колкото повече ги задоволяваме, толкова по-ненаситни стават. Затова нека добродетелта върви напред – тогава всяка крачка ще бъде спокойна.” С това Сенека показва, че добродетелта и удоволсвието не са равни и ако човек иска да достигне щастливия живот, то добродетелта е тази, която трябва да го води, тя трябва да върви напред, а удоволствието да я следва. Ако човек постави удоволствието начело, то тогава той ще се лиши и от него, и от добродетелта; не той ще владее удоволствието, а то него; липсата му ще го тормози, изобилието му ще го задушава; нещастен е, ако го остави, още по-нещастен, ако го залее. Не човек отива да лови удоволствието, а удоволствието става истинския ловец. Както ловеца заради лова “занемарява много по-сериозни дела и се отказва от много свои задължения, така и оня, който преследва удоволствието, зарязва всичко, най-напред захвърля свободата и става поданик на търбуха си, съвсем не си купува удоволствията, а им се продава”. Ако един човек има слабост към удоволствията, той не може да бъде нито добър закрилник на родината си, нито нейн отмъстител, нито пък защитник на приятелите си. 

        Затова висшето благо трябва да се качи там , където никой и нищо не може да го свали, “където няма достъп ни мъката, ни надеждата, ни страхът, въобще нищо, което да накърни неговите законни права. На това място може да се изкачи само добродетелта! По нейните стъпки трябва да вървим, за да преодолеем този стръмен склон”. Добродетелта понася търпеливо и драговолно всичко, което се случва, понеже знае, че всеки труден момент се случва съгласно законите на природата, а този, който се оплаква, сълзи лее и стене, той силом изпълнява заповедите. Затова Сенека предупреждава да се понасят всички мъки, които са закономерно следствие от устройството на вселената. Всеки човек е обвързан със святото задължение да понася смъртния си жребий и не трябва да изпада в смут пред злините, които никой не е в състояние да избегне. Човек е роден царски поданик: “свободата – това е подчинение богу”. 

         Всичко това е причина, според Сенека, да се мисли, че добродетелта е основа на истинското щастие. Съветите, които дава тази добродетел, са: първо - за добро и лошо да се приема само онова, което е резултат на добродетел и съответно на порочност и второ – човек да не трепва пред злото и от доброто, та да може, ако бог позволи, да се превърне в божие подобие. Наградата за този подвиг е ”дар огромен, на божественост равен: никаква принуда няма да тежи връз теб, от нищо няма да се нуждаеш, свободен ще бъдеш, защитен, неуязвим. Никое твое начинание не ще отиде нахалост, нищо няма да ти пречи, всичко ще върви според желанията ти, никаква несполука няма да те връхлети, никаква неочаквана или нежелана среща”. И за да бъде човек щастлив, трябва да е добродетелен ли? Добродетелта не се постига от един път. Всеки човек, за да достигне висшето благо, трябва да се бори с превратностите в човешката участ, за да се измъкне от оковите и прангите на преходността. Разликата е, че едните са здраво свързани, другите са привързани; “а оня, който върви далеч напред към висините, който се е издигнал нагоре, той влачи след себе си разхлабената верига, още не е свободен, но все едно, че е на свобода”. 

         Някой противник на Сенека може в този момент да каже, че говори по-храбро, отколкото живее, а Сенека ще отговори, че не казва как живее, а как трябва да се живее. Същите укори са отправяни към Епикур, към Платон, към Зенон. Когато Сенека говори за добродетелта, той не говори за себе си и когато хули пороците, на първо място хули своите. Той казва, че когато може и той ще заживее както трябва и че укорите, отправяни срещу него няма да му попречат да славослави живота – “не този, който водя, а оня, който зная, че трябва да водя, няма да ми попречи да обожавам добродетелта и да я следвам, дори пълзейки далеч-далеч след нея”. Сенека укорява неговите противници в това, че все обсъждат ту живота на един, ту смъртта на друг. Според него те правят това, защото не е в тяхна изгода хората да са почтени, понеже по този начин наяве излизат техните пороци. И ако последователите на добродетелта са алчни, похотливи и кариеристи, то порочните какви ли трябва да са, е въпроса на Сенека? “Твърдите, че никой от тях не превръща думите в дела и че в живота си не съблюдава принципите, за които говори: какво чудно, щом думите им говорят за храброст, за величавост, за спасение от бурите на човешкия живот? Те се опитват да се освободят от кръстовете, на които всеки от вас се приковава собственоръчно и дори наказани, висят на един-единствен кол; а другите, които сами си докарват наказанието, са разпнати на толкова кръстове, колкото са страстите им: но езикът им остава все тъй зъл и духовит в хулите си”. 

         Работата на един философ е да мисли винаги за нещо възвишено, за нещо хармонично и красиво. А какво би станало, ако думите и делата на този философ са равни? Най-вероятно няма да има по-честити от тях. Но след като не вършат това, което говорят, не значи, че не са преизпълнени с добри намерения. Тези хора искат да достигнат до върха. Но понякога някой от тях пада и това не бива да е повод за подигравка. “Благородната кръв строи своите планове не с оглед на собствените си сили, а с оглед силите на своята природа, към висините се стреми и си поставя цели, които надминават възможностите дори на людете, надарени с огромна душевна сила.” 

         Противниците на философите винаги търсят все нови и нови заядливи хули. За тях щом един човек е философ, той трябва да бъде беден. Те смятат така, понеже един философ проповядва, че богатството заслужава презрение, пък го има. “Защо мисли, че животът заслужава презрение, пък живее? Говори, че телесното здраве заслужава презрение, пък най-грижливо го пази и предпочита да е в отлично състояние?” Но тези хора незнаят въобще какво иска да каже философът. “Говорейки за необходимостта от презрение към тези неща, философът има за цел не отказ от притежанието им, а отказ от страха около тях. Той не ги отблъсква от себе си, но когато го напущат, изпраща ги без тревога. А кой би могъл да съхранява богатствата на Фортуна по-добре от оня, който без хленчене ще й ги върне веднага, щом тя си ги поиска обратно?” 

         За Сенека един мъдър човек винаги е недостоен за който и да е дар на случайността. Мъдрият може да не обича богатството, но предпочита да го притежава, да го приеме в дома си, но в никакъв случай в душата си. Такъв човек не се отказва от притежанията си и се опитва да ги овладява. Мъдрецът трябва да има по-широко поле за изява на нравствените си качества. Богатството в сравнение с бедността предлага на мъдрия по-голям простор за разгъване на душевните си сили. “При бедността се проявява едно единствено качество – предпазване на духа от униние и малодушие; а при богатството широка сфера за проява имат и въздържанието, и щедростта, и грижливостта, и доброто стопанисване, и великодушието.” Трябва да се отбележи, че дребните и незначителни неща могат да се отделят от цялото, от висшето благо без да го нарушат, но мъдрите хора отхвърлят подобно твърдение, понеже смятат, че все пак съдържат известна стойност и едни се ценят повече от други. “Някои от тях зачитаме малко, други много. И не се заблуждавай: между последните е богатството.” Някой противник би казал, че богатството е важно както за обикновения порочен човек, така и за един възвишен човек. Но Сенека не смята така. Ако богатството напусне един мъдрец, то няма да се лиши от нищо друго, но ако напусне един порочен човек, то той ще остане като гръмнат и ще му се стори, че е ограбена същността му. За мъдреца богатството е само донякъде важно, за порочния е най-важното. И накрая – мъдрия владее богатствата, докато при порочните хора е обратното – те владеят него. 

          Когато богатството е спечелено по честен начин, то ще си остане честно колкото и да го увеличаваш или да го намаляваш. Мъдрия разполага с големи средства не защото ги е отнел от някой, а защото са спечелени по-честен начин и никой няма право да го осъжда за богатството му. Той нито се гордее, нито се срамува него, понеже то е спечелено по честен начин. Един философ не би позволил богатството да напътства живота му, защото знае че то е преходно, може да отлети. Затова той не би позволил то да се превърне в бреме за него или за друг. Той дори може да подарява, но “ще подарява или на честните хора, или на ония, които може да направи честни; ще подарява след разумен подбор на най-достойните, понеже има наум, че сметка трябва да прави както за разходите, така и за приходите... Кесията му ще бъде отворена, но не и продупчена: от нея много пара ще излиза, ни петак да не се изръсва.” 

        Даването на пари не е никак проста работа. Когато човек разпределя даровете, той трябва да ги разпределя съобразно разумни съображения, а не да ги пръска случайно. Човек, който дава пари не бива да си позволява никаква небрежност. Трябва човекът, на когото се дават пари, да ги върне, когато му ги поискат. И това даване не се ограничава само до определени хора. Богатия човек може да е полезен както за роби, така и за свободни. За Сенека “където има хора, там има и място за добрини. И затова всеки може да изсипе парите си зад прага на своя дом и там да даде свобода на щедростта си: свобода на щедростта означава да се дава не само на свободните, а да се дава със свободна душа. Щедростта на мъдрия никога не се насочва към нечестния и недостойния, а и никога няма да се изчерпи дотолкова, че да не може да потече с пълна сила към всеки, когото намери за достоен”. 

         Трябва да се подчертае, че има разлика между стремящия се към мъдрост човек и този, който вече я е постигнал. ”Първият ще ти каже: ‘Думите ми са чудесни, но все още съм потънал в хиляди недостатъци. Недей ме мери според моите принципи! Аз все още се обработвам, формирам се и се доближавам до високите си образци; когато напредна толкова, колкото съм си поставил за цел, тогава искай от мен хармония между думи и дела.’ А оня, който вече е постигнал върха на човешкото благо, по друг начин ще разговаря с тебе и ще рече: ‘Първо на първо, не си позволявай да съдиш людете, които са по-добри от тебе; аз вече успях да не се харесам на злите – и това доказва правилността на поведението ми’.” 

         Становището на мъдрия човек за богатството е, че то не е добро, защото ако беше, то би направило и хората, които го притежават, добри. Хубавото на богатството е, че то създава големи удобства, че си заслужава човек да го има, че е полезно. Разликата в отношението към богатството на един мъдър и един обикновен човек е, че: “ богатството при мъдрия робува, при глупака господарува. Мъдрият не му позволява нищо, глупакът му разрешава всичко”. Обикновеният човек не бива да си играе с парите, защото не вижда надвисналите опасности, докато мъдрият, “дори някой да го лиши от богатството му, пак ще му остави всичко негово: понеже той живее в доволство от настоящето, без страх от бъдещето”. Един човек достигнал мъдростта ще рече по този случай: “В нищо не съм тъй дълбоко убеден, както в това, че не трябва да съобразявам хода на живота си с вашите представи. Заливайте ме от всички страни с обичайните си брътвежи! Ще ми се струва, че чувам не как ме хулите, а как пищите като нещастни пеленачета”. Този неуязвим за недостатъците дух кара човек да кори другите не защото ги мрази, а за да ги излекува. Той дава съвет на тези хора да почитат добродетелта, да вярват на тези, които са нейни последователи; той съветва да се почита тази добродетел като божество, а последователите й като жреци. 

        Човек не бива да губи времето си в празни неща, трябва да се огледа възможно най-рано около себе си и да намери пътя, чрез който да достигне удовлетворение на вътрешните си потребности. Животът е твърде кратък, той идва за миг и също за толкова си отива. Не бива да го пропилява в недосмислени неща и в конфликт с другите хора. 

*Любопитни философски есета, интересни социални теми с философски подтекст, разработки по философия или просто интересни факти, свързани с философията можете да пращате на elza.todorova@gmail.com. Те могат да намерят място тук, подписани с Вашето име.

...Човек не бива да губи времето си в празни неща, трябва
да се огледа възможно най-рано около себе си и да намери пътя,
чрез който да достигне удовлетворение на вътрешните си
потребности. Животът е твърде кратък, той идва за миг
и също за толкова си отива. Не бива да го пропилява
в недосмислени неща и в конфликт с другите хора...
Поздрав с пожелание за хубав неделен ден !

но и доста сложен.Човек трябвя да е мъдър за да може да понася понякога и тежки загуби........Трябва да умее да съхрани доброто в себе въпреки всичко и да се откаже от " пирова победа" ,за да не заплати с чистотата на душата си.Наистина не бива да допуска конфликти с други хора ,макар ,че при някои обстоятелства това почти е невъзможно..........За да живее в мир със себе си и другите може би трябва да забрави за егото си или поне да го понамали ,защото то е двигател за развитието на дадена личност ,но и зловреден подстрекател..........

Радвам се, че си тук, приятелко! Поздрави от Родопите!