„Ще дойда следващия четвъртък“ - обещах аз с лека неохота след третото й обаждане.

Следващият четвъртък се оказа студен, дъждовен ден, но тъй като вече бях обещала, се качих в колата и поех по дългия, изтощителен път.

Дъщеря ми се усмихна спокойно: „Ние караме в тези условия постоянно, мамо.“

„Не, няма да ме накараш да се върна обратно на пътя преди времето да се проясни и когато мъглата се вдигне директно се връщам вкъщи.“ казах аз много категорично.

„О, мамо, надявах се да ме закараш до паркинга – колата ми е там.“ рече Джули разочаровано.

„Колко далеч ще трябва да караме?“

„Само няколко пресечки. Аз ще карам...свикнала съм с мъглата.“

След няколко минути на студения, мъглив път, се наложи да попитам:“Къде отиваме? Това не е пътят към паркинга!“

„Отиваме до паркинга по дългия път“ - усмихна се Джули - „по пътя на нарцисите.“

„Джули“ - казах строго аз - „моля те, върни ни обратно у дома.“

„Не се притеснявай, мамо! Вярвай ми – никога няма да си простиш, ако изпуснеш това преживяване.“

И така моята скъпа дъщеря, която никога не ми бе създавала проблеми през целия ми живот изведнъж пое контрол ... и ме отвличаше! Не можех да повярвам. Независимо от нежеланието ми се бяхме отправили нанякъде, за да видим някакви си нарциси – рискувайки живота си, карайки през гъста, сива мъгла по път на върха на планината. След около 20 минути свихме по каменист път. Мъглата се беше вдигнала леко, но небето се снишаваше, сиво и облачно. Паркирахме до малка църква, до която имаше указателна табела: „Градина на нарцисите“.

Всяка от нас взе по едно дете за ръка и аз последвах Джули по пътя, който се виеше през гората, спускаше се и се издигаше в поредица от склонове и баири.

Изведнъж свихме по малък страничен път и когато повдигнах поглед не можах да повярвам на очите си. Пред мен се разкриваше най-величествената гледка, неочаквана и поразителна. Изглеждаше все едно някой бе взел голям съд пълен със злато и го бе изсипал над върха и склоновете на планината. Дори в изпълнения с мъгла въздух,

планинският склон блестеше, облечен в огромни потоци и водопади от нарциси. Цветята бяха засети във величествени, виещи се десени, огромни ленти и ивици от тъмно оранжево, бяло, лимонено-жълто, розово и златисто. Всяка цветова вариация бе засята като група, така че да се вие и да тече като река със своя собствена разцветка.
Нямаше значение, че денят беше мъглив. Блясъкът на нарцисите беше като светлината на ясен  слънчев ден. Дори и най-прекрасните думи просто не могат да опишат невероятната красотата на окичения с цветя планински връх. Пет акъра цветя(както разбрах по-късно)! „Но кой е създал това?“ попитах аз Джули. Бях изпълнена с благодарност, че ме доведе тук, макар и против волята ми. Това беше неповторимо преживяване.

„Кой“ - попитах аз отново, почти изгубила дар слово от почуда - „и как, защо, кога?“

„Само една жена“ - отговори Джули - „тя живее на този имот. Там е къщата й.“ Джули посочи добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка насред всичкото това великолепие.

Приближихме се до къщата. Исках да науча повече. Във вътрешния двор видяхме плакат озаглавен: „Отговори на въпросите, които знам, че си задавате.“ Първият отговор беше прост: „50,000 нарциса“. Вторият отговор беше: „Един по един, от една жена, две ръце, два крака и много малко мозък.“ Третият отговор: „Започнах през 1958.“

Това беше принципът – принципът на нарцисите.

Този момент промени живота ми. Размишлявах за тази жена, която никога не бях срещала и която преди повече от 35 години бе започнала – цвете по цвете – да осъществява своята визия за красота и радост на един уединен планински връх. Цвете по цвете!

Нямало е друг начин да го направи. Цвете по цвете. Нямало е кратки пътища – само любов към бавния процес на засаждането; любов към работата докато се е развивала; любов към целта, която е била постигната така бавно, а резултатът от нея – видим само три седмици в годината. И все пак, просто засаждайки цвете след цвете, светът е бил променен.

Тази непозната жена завинаги бе променила света, в който живее. Беше създала нещо неизразимо величествено, красиво и вдъхновяващо.

Когато умножим малки частици време с постепенно нарастващо всекидневно усилие, ние също можем да постигнем велики неща. Можем да променим света.

„Джули“ - казах аз като си тръгвахме от този рай от нарциси, все още смаяна от разкоша на видяното - „тази жена е поставила отличителен знак върху земята. Декорирала я е! Замисли се – тя е засаждала всички тези цветя в продължение на над 30 години – цвете по цвете! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяко едно цвете е трябвало да бъде засадено. Нямало е по-кратък път към целта. Пет цветни акъра! И всичко това - цвете по  цвете.“

Тази мисъл изпълни ума ми. Изведнъж осъзнах нещо, което ме порази. „По някакъв начин това ме натъжава“ - признах на Джули - „Какво ли можех да постигна, ако преди 35 години бях си поставила голяма цел и бях работила над нея „цвете по цвете“ през всичките тези години“. Само си представи какво можех да постигна!“

Мъдрата ми дъщеря запали колата и обобщи посланието на деня по типичния за нея директен начин: „Започни утре.“ каза тя със същата многозначителна усмивка, която не слизаше от лицето и цяла сутрин. О, каква мъдрост!